Втори живот

Втори живот

*Постът съдържа графични снимки и тежък текст. Ако сте чувствителни или бременни, преценете дали искате да продължите да четете.*

Днес вторият ми живот навършва една година. Ще си направя торта и ще празнувам. Че съм жива, че съм тук и че дишам.

Миналата зима беше един много мрачен и тежък период за мен в личен план, но и за цялото ни семейство. Имах няколко поста в инстаграм, в които съм загатвала, но така и не съм споделяла какво и как се случи и как веригата от събития и неглижиране на себе си ме вкараха в болница и едва оживях.

Започвам този разказ с пояснението, че по принцип зимата ми е трудно, студено, мрачно и депресирано. Всяка зима. Аз съм зиморничава и липсата на слънце и топлина ме убива бавно от октомври до май всяка година. Може и да имам SAD, кой знае. Не съм задълбавала.

Както и да е. Миналата година обаче есента и зимата започнаха със загуба на близки. Отидоха си свекър ми и доведеният ми свекър в рамките на 3 месеца.

No rest for the wicked

Аз работех много, спях по 4-5 часа на вечер, бях сама с децата по цял ден, Алекс работеше 5 дни в седмицата от 10 сутринта до 11 вечер. Наложи се да работи на Коледа и Нова година, което ме депресира още повече. Пълзяща Кари, ревнуваща Еми, ужасно време, нито минутка почивка. Празниците ги изкарах доста тежко, чувствах се като пълен провал, опитвах се да изпълня всички традиции, мислейки, че някой го очаква от мен, за сметка на децата. Те милите, ме изтърпяваха всеки път, когато им викнех, защото бях кълбо от нерви и си го изкарвах на тях. Истината е, че ми се беше събрало адски много и нямах отдушник.

Операцията на Еми

Мина Коледа и Еми започна да вдига температура и да плаче от болка в крака. След фалшиво подобрение и смяна на 3 болници за 24ч, на 3ти януари я оперираха, защото имаше гной в тазобедрената си става и имаше риск да си загуби крака. Последва цяла седмица в болницата с оперирано дете и малко бебе, стрес, стрес, стрес. След болницата продължих да работя на пълни обороти, до 3-4ч всяка нощ.

Алергична реакция

През цялото това време имах едни малки образувания от вътрешната страна на сгъвката на левия лакът, наречени Molluscum Contagiosum. Малко приличат на брадавички. Появиха се след като родих Кари и в началото не ми пречеха, но започнаха да се размножават и да ги закачам. Два пъти бях на лекар, и двата пъти ми казаха, че минават от самосебе си в общия случай. Ок, ама аз не бях общия случай и вероятно в резултат на постоянния стрес, на който бях подложена, в края на януари се възпалиха зверски, мястото се поду и зачерви, а 2 дни след това трябваше да летим за Испания. Отидох на лекар, изписаха ми антибиотици и започнах да ги пия. На следващия ден започнах да се обривам, да сърби. Обривът се разпространи по ръцете и торса. Снимки няма да показвам, защото изобщо не изглежда приятно и няма да ви го причинявам.

Летяхме за Барселона на 28-ми януари, но още на 29-ти сутринта тичахме към спешното там, защото и лицето ми започна да се обрива. Алергия към антибиотика. Спрях го, изписаха ми кортикостероиди и антихистамини. Принципно не бих ги взела, бих изчакала обрива да си мине сам, но бяхме в друга държава и не ми се рискуваше, та ги пих. Избрах най-грешния ход.

След моментно облекчение на сърбежа, на по-следващия ден лицето ми започна да се подува. Спрях кортикостероидите, но отокът не спираше. На 1-ви февруари летяхме обратно към Англия, на 2-ри по обяд се бях приготвила да ходя към спешното с такси, но стигнах с линейка.

Анафилаксия

*следващия параграф съдържа подробно описание на анафилактична реакция + снимки и не е подходящ за бременни и чувствителни хора. Ако попадате в една от тези групи, моля, преминете на следващия параграф.*

Докато си оправях багажа за спешното устата ми започна да изтръпва, започнах да се чувствам объркана и разтревожена и като усетих на къде вървят нещата направих паник атака. (Еми имаше алергии през първите 2 години от живота си, бях чела доста за анафилаксията и знаех какво се случва.)

Обадих се на майка ми за съвет как да си бия урбазон, който пазех още от Еми. Вече не можех да говоря както трябва от тревожност и подуване и треперех много, нямаше как да бия инжекцията и по-добре. Ако стигнете до края на разказа, ще разберете защо. Знам, че не е лесно за четене.

Нашите се обадиха на Алекс, аз не можех да говоря вече, той се прибра спешно от работа и звънна на бърза помощ, аз нямаше как. Аз лежах на пода с език, висящ от устата ми, двете ми деца изплашени на дивана и едва поемах въздух. Ако линейката се беше забавила още 5 минути, нямаше да пиша този текст. Биха ми адреналин и малко по малко започнах да се отпускам.

Тръгнаха да приготвят и инжекция кортикостероид, но за щастие вече бях малко на себе си и успях с жест да откажа, малко след това и успях да обясня, че подозирам кортикостероидите. В болницата направих вторична анафилаксия, която мина без адреналин. На следващия ден лекарите се опитаха да ме убедят, че няма как да съм алергична към кортикостероиди, и че всъщност това е забавена реакция към антибиотика, защото в испанската болница ми изписали много малка доза. Настояха да пия петорна доза, за да спре алергичната реакция към АБ.

В болницата бях на кислород и монитори.

Много ме беше страх да го пия, но се съгласих, след уверение, че имат спешен екип, който се събира за секунди и може да реагира в случай на нужда. Дадоха ми петорна доза кортикостероид и 20 минути след това направих трета анафилаксия, която едва овладяха с адреналин. Неискайки да признаят грешката си, се опитаха да ми внушат, че правя фалшива алергична реакция.

Лекарят, който дойде да ме види на следващия ден обаче, беше съгласен с мен и каза, че това, което са направили е абсурдно. Успокои ме, извини се и записа в документите ми повече да не ми се предлагат кортикостероиди под никаква форма. Така и не ме пратиха на алерголог и не ми направиха тестове, но това е друга тема. И всичко това можеше да се избегне, ако личния лекар ми беше изписал лекарство за molluscum contagiosum. Много се отнесох в подробности.. Радвам се поне, че можех да виждам Алекс и децата всеки ден за по малко, и като отмина действието на лекарствата спрях да хвърлям кърма и можех да си накърмя Кари.

Втори живот

В онова легло, в което лежах почти цяла седмица, на системи, свързана с монитори, защото бях толкова слаба и замаяна, далеч от малкото ми бебе, от Еми и Алекс, аз имах много време да МИСЛЯ. Как се докарах до тук? Какво се опитва да ми каже тялото ми? Толкова ли спрях да се грижа за себе си, че то просто се изключи в опит да се самосъхрани? В онова легло, в онази болница, си обещах, че ще променя нещо в живота си. И го правя, малко по малко.

След като излязох от болницата го карах доста леко, спрях да работя за цял месец, наспах се! След това започнах да поемам по-малки и по-леки проекти, които не изискваха от мен да работя до сутринта. Лягах си в 12! и ставах в 8-9! Започнах да изисквам по-малко от себе си, и да си давам повече. По-дълъг душ, по-бавна закуска, по-лежерно ежедневие.

Промених си храненето, свалих малко килограми.

През пролетта подредих с Ади (за това в цял подреден пост съвсем скоро), което ми подейства доста терапевтично.

Започнах терапия за себе си и консултации с детски психолог за помощ с децата. Покрай локдауна Алекс беше вкъщи, излизахме на разходки, работихме в градината, той поемаше децата да си доспя, да си свърша нещо сама. Есента започнахме редовно да ходим на горско училище и да се срещам с други родители, да си говорим за различни неща – това предната година не се случваше и ми липсваше.

А щом деня се скъси и започна да се стъмва рано, направих няколко важни промени в интериора – сложихме лампички през октомври! Не коледни, а просто лампички за мека топла светлина. Започнахме да палим свещи вечер. Добавих още лампи и така не ми се налагам да светвам основната лампа в 3 след обяд. Спрях да се самобичувам, че не харесвам студа и дъжда и не сме навън всеки божи ден, както си мислех, че се очаква от мен. Въобще, зарязах всякакви очаквания. Ако съм сложила храна на масата и съм успяла да не викам много на децата го броя за успешен ден. Влязох в режим оцеляване и до един момент работеше добре.

Арт + Крафт терапия

Нещо, което доста ми помага на емоционално ниво, е рутината, която започнахме спонтанно – почти всяка вечер преди вечеря сядахме на масата да рисуваме, да играем с плейдо, Еми да пише и оцветява.

Купих си водни бои и акварелен картон, купих си маркери за камъни, започнах  да правя играчки и декор от дърво. В общи линии започнах да слушам какви са моите нужди и да си обръщам внимание, да правя неща, които ме карат да се чувствам добре. Да творя.

Започнах да слушам Бояна Петкова в канала ѝ Муха без Глава и осъзнах, че вероятно имам ADHD, което ми дава много отговори и обяснения за мен и за поведението ми през целия ми живот. Но и за това в друг пост.

Защо?

Но не спирам да се питам – трябваше ли да изживеем тази кошмарна зима, трябваше ли почти да умра, за да се осъзная, че и аз съм човек и имам нужда да се погрижа за себе си? Защо стигнах до там? Честно казано, тогава си мислех, че е невъзможно да променя каквото и да било. Трябваше да работя, трябваше това, трябваше онова… но ето, че може. Щом имаш истинско желание и нужда от промяна, то тя е възможна.

Не ме разбирайте погрешно. Имам още адски много работа по себе си. Още не намирам мотивация да започна да се движа. Тялото ме боли, имам излишни килограми, които ме карат да се чувствам физичеки зле и май пак тръгвам по линията на игнорирането на тялото, но едно по едно ще станат нещата. Отметнах доста неща от списъка и определено се чувствам по-добре тази зима и мисля, че ще успея да се съхраня и да не колабирам. Напоследък цялата ситуация с ковид и изолацията ми действа доста зле, и в комбинация с кофти времето се превръща в бомба със закъснител. Последната седмица беше доста тежка за мен емоционално. Но кокичетата започнаха да цъфтят и му се вижда края. Вчера обсъдих тези емоции и чувства с психоложката ми и тя ме посъветва да отбележа годишнината по някакъв начин, да зачета това, което се случи и че най-вероятно настроенията ми от миналата седмица са свързани с този цикъл на подсъзнателно ниво. Затова и реших да напиша този пост и да споделя с вас. Затова и ще си направя торта и ще си запаля свещичка и ще празнувам, че съм тук, че съм жива, че дишам.

След всичко, което изживях и споделям година по-късно, искам да ви кажа да се опитате да чуете себе си. Животът с малки деца не е лесен, имат нужда от много внимание и грижи, но ние също имаме нужда да се погрижим за себе си, за да можем да се грижим за тях. Какво можете да промените в ежедневието си, за да направите място и време за ВАС? Предизвиквам ви – направете го още сега. Не чакайте да стигате до спешното, и в буквален и в преносен смисъл.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.